.::In my mind::.

* * * * * *
- Ха, ха, госпожице Джеймисън, не можете да ме победите! – изсмя се зловещият глас, а мътните му зловещи очи се присвиха заплашително към фигурата на младото момиче срещу него, което едва се крепеше на краката си. Нейната реакция бе една горчива краткотрайна усмивка.
- Не съм съгласна! – тя вирна брадичка, а сините й очи просветнаха. Зловещият глас отново се изсмя, а червена светлина полетя към нея, ала в същия миг се чу друг, наситен с ярост и гняв:
- Авада Кедавра!

* * * * *

Съществуваха два свята – този на магьосниците, и този на обикновените хора, мъгълите. Общността на тези два свята бе тясно свързана, но времето, което фокусира тази история, е тежко и за двете страни, които търпяха поражения от един единствен човек, стремящ се да завземе властта над двата свята, като изкорени обитателите на единия и “прочисти” тези на другия. Това бе тираничен човек, безсърдечно същество, създало размирици, отнемайки безмилостно животи, пленявайки тези, за които смяташе, че могат да му послужат за нещо. Разбира се, той ги използваше като марионетки. Не изпитваше нищо. И въпреки всичко, въпреки страха, всял се в сърцата на магьосниците, все още имаше такива, събрали остатъците смелност да се изправят срещу този тиранин.
Лорд Волдемор.
Човекът, решил да изтреби всяко същество, посмяло да му се изпречи на пътя към величието. Човекът, спечелил си титлата “Най-великият черен магьосник на всички времена”, след като малцина знаят неговата история. Неговата болезнена история, потъпкана в дебрите на миналото, считана за слабост, отвращаваща самия него, който я е изживял. Жестокото му сърце, на което не бе познато чувството любов, и което бе най – голяма заплаха за него, но той не го осъзнаваше – надсмиваше се над тази “нелепа” мисъл, без да вярва, че има и най-малкия шанс да се окаже истина и че един ден, един съдбоносен ден, всичко, на което той бе махнал невярващо с ръка, щеше да се обедини, гарантирайки края му – жесток край, ала достатъчен за всички изстрадали на неговите тиранични действия, отнели животите на техните любими и познати хора. Разбира се, имаше няколко фактора, на които той бе повярвал, пресявайки своите възможности – на първо място бе човекът, от когото се бе боял винаги – Албус Дъмбълдор. Ала в какво се изразяваше страхът на Волдемор? Дали, защото тези, които все още таяха надежди, се надяваха, че Дъмбълдор има силите и възможностите да го победи, или може би нещата бяха по-сложни? Да… Албус Дъмбълдор имаше няколко коза срещу този демоничен тиран.
Той знаеше всички подробности около историята му.
А това го плашеше, тъй като знаеше, че “брилянтният” ум на Дъмбълдор все щеше да намери начини, чрез които да използва миналото на Волдемор срещу него. Името му, произходът му, мотивите му… Всичко.
Другият фактор бе “протежето” на Дъмбълдор, както го наричаше Волдемор.
Хари Потър.
Момчето, което оживя след онази трагична нощ на 31 октомври 1981 година, момчето, което незнайно как бе успяло да надвие смъртоносното проклятие на Волдемор, който не бе и предполагал в какво се крие силата, която го предизвикваше. Не знаеше, ала пътят към познанието бе дълъг – 20 години. 20 злощастни години, през които хората, обединили се срещу Злото, умираха, защитавайки беззащитните си семейства и другите, които нямаха възможността да си отмъстят за причинените им злини. Болката, отчаянието… Това го правеше щастлив, също както дименторите, които се хранеха с човешкото щастие. Нещо подобно бе и при този тиран. Нещо подобно, което ужасяваше всички, дори и тези, които го подкрепяха – било то от дълг, или одобряваха идеите му, а може би просто нямаха избор.
Третият фактор бяха спомените му. Спомените от миналото, които можеха да бъдат видяни само и единствено чрез хората, с които бе имал някаква връзка – семейството, което винаги бе ненавиждал, учителите, които бе използвал, още с постъпването си в Хогуортс, познанията му, оставили неизлечими следи.
Работейки по тези три фактора, междувременно той засипваше магьосническия свят с черна магия, въдворявайки черния ред, с помощта на който си бе спечелил прякора Черния лорд – това му харесваше, по този начин си мислеше, че славата и величието са негови, с тяхна помощ би сразил последните подпори, последните препятствия, недопускащи го към голямата награда – а именно властта над двата свята.
А коя беше неговата голяма тайна, която се стараеше да премахне, заедно със света на мъгълите и нечистокръвните магьосници?
Самият той.
Истинското му име бе Том Ридъл, който имаше “злощастието” да се роди в семейство на магьосница и мъгъл. Магьосница от чистокръвно семейство, отритнало я в момента, щом бяха чули новината за него; бащата, обикновен мъгъл, подведен от магьосницата чрез еликсир, показваше неговата наисвност и глупост – нещо, което отвращаваше сина му, караше го да презира своето потекло, караше го да се надява, че един ден ще изчисти всичко, което го е посрамвало. Никога не получил любов, детските му години преминават в сиропиталище, докато един ден не се появява Албус Дъмбълдор, разкривайки му, че е истински магьосник и че трябва да развие способностите си, научавайки много неща, в Хогуортс. Първата стъпка.
Често някои от хората, борещи се срещу тиранията на Черния лорд се питат дали Дъмбълдор не бе направил грешка, разкривайки на Том Ридъл истината за магьосниците. Може би и самият той се е запитвал. Вероятният отговор е “не”, може би защото всеки има право на шанс, а кой би предполагам, че Ридъл ще използва магията по своему и след години ще причини на магьосническия свят това, което е в момента?
Дъмбълдор, опитал се да спаси световете от това, което причиняваше Волдемор, бе създал Орденът на феникса, сдружение, отстояващо на упражения натиск.
Волдемор, в опит да спечели властта, бе използвал своите подчинени, давайки им името Смъртожадни, които трябваше да “почистят” магьосническия свят, докато господарят им търсеше начини да постигне целите си.
Ала все някога щеше да дойде времето, когато тази война трябваше да се прекрати, оставяйки един победител и един победен.
И това време не бе далеч.

* * * * * *
* * * * * *

Виктория Джеймисън бе една от тези, които правеха всичко, за да свалят Черния лорд от властта, която той не заслужаваше, а напротив – използваше я както му скимне, благодарение на което светът заплати с хиляди животи. Ала Виктория бе темпераментна жена, която не се боеше от характера на Волдемор, а напротив, също както Дъмбълдор, не изпитваше капчица страх от изричането на това зловещо име, при чийто спомен немалко сърца се свиваха болезнено.Нейните принципи бяха уважавани от директора на училището за магия и вълшебство, за което вече повече от седемнадесет години тя членуваше в Ордена на феникса, подкрепяйки с цялото си сърце идеята на съществуването му, биейки се рамо до рамо с останалите срещу смъртожадните. Дъмбълдор, знаейки отлично кого и как бе загубила Виктория преди години, омразата, която жената таеше към смъртожадните, и, специално към Волдемор, никак не го учудваше. Малцина знаеха причината, поради която младата Джеймисън така яростно гледаше на смъртожадните, по – точно към Белатрикс Лестранж.
Причината бе Алис Лонгботъм.
Или може би Алис Джеймисън, която й бе сестра, ала проклятията на Белатрикс, които изпълнената с омраза към нея смъртожадна бе пратила по нея, я бяха изтощили до такава степен, че Алис никога повече не можеше да живее нормално, употребявайки правилните функции на мозъка си. Тя полудя… И по този зловещ начин сърцето на сестра й бе разкъсано, а кръвта, която потече от него, бе изпълнена с ярост и омраза, болка и безпомощност… Ала това не бе всичко. Другата причина, поради която всеки можеше да види едва ли не добре прикритата болка в очите на Виктория, бе една червенокоса жена, дарила я с най – голямото богатство на света – а именно приятелството.
Лили Евънс.
Момичето, което бе срещнала на гара Кинг Крос в Лондон, когато й предстоеше да се качи на Хогуортс Експрес, който щеше да я отведе в училището за магия и вълшебства, по – късно променило живота й до голяма степен. Момичето, което й бе направило силно впечатление, извинявайки й се, когато я бе бутнала на входа на влака, и с което бе започнал първия им разговор. По – късно бяха станали добри приятелки, когато Виктория я бе защитила пред един от професорите, укорил Лили заради малка грешка, която неволно бе допуснала, а след това Лили, за да се отблагодари на приятелката си, й бе помогнала с материала, с който Джеймисън не бе съвсем наясно. Още тогава, заедно със сестра й Алис, която също бе станала близка с Лили, трите си бяха обещали да се подкрепят винаги, визирайки със заобикалки смутните времена, в които живееха.
Именно тези две жени, връзката между които бе толкова силна, бяха направили престоя на Виктория в Хогуортс пълноценен.
Най – много й се бе свило сърцето, когато Лили, предусещайки най – лошото, което можеше да се случи, я бе помолила да се грижи за Хари, нещо, което и Джеймс също бе направил, когато една вечер бяха поканили нея и Сириус Блек в дома им в Годрикс Холоу, където се укриваха, от момента, в който разбраха, че Волдемор ги издирва, за да ги убие. Виктория никога не забрави треперещия глас на Лили, когато червенокоската отвори дума за сина си, на когото приятелката й бе кръстница, за защитата му, за което Лили и Джеймс силно се надяваха приятелите им да откликнат, нещо, на което младата Джеймисън се бе съгласила без да му мисли, а Сириус също. Знаейки, че така Лили и Джеймс ще бъдат спокойни, че дори и нещо да се случи с тях, Хари щеше да получи защитата, от която се нуждаеше, виждайки я в лицата на Виктория Джеймисън и Сириус Блек.

* * * * * *

Албус Дъмбълдор имаше една единствена цел, за средствата на постигането на която беше обвиняван неведнъж, ала хората, които го подкрепяха, знаеха, че той не предразполагаше никого, въпреки че не желаеше тягостната обстановка, в която Волдемор ги бе настанил. Не ги предразполагаше по никакъв начин, защото знаеше, че няма смисъл от преструвки и замазване на истината – рано или късно щяха да осъзнаят вариантите на избора, пред който бяха поставени.
Живот или Смърт.
Те сами бяха настроили тези опции, тъй като бяха твърдо против Черния лорд, и отказваха да минат на Тъмната страна с цената на живота си, нещо, което изпълваше Волдемор с гняв, а Дъмбълдор – с възхищение, ала и състрадание. Докато единия осъзнаваше пред какъв избор са изправени хората, другия бе обхванат от егоистичния си нрав, непозволяващ му да изпита състрадание и жалост към околните, които трепереха пред него, – дори и смъртожадните!, но единственото, което ги свързваше, бе ясната мисъл, че без финална битка никоя от страните няма да получи покоя, който горещо бе желала.
Дъмбълдор, безспир обмислящ всички варианти за протичането на събитията, бе обсъждал нещата докрай с най – доверените си хора, които имаха досущ като неговото мислене и желание да победят Лорда, който всеки, час, минута и секунда, правещ живота им по – черен и болезнен. Един от най – доверените хора на белокосия директор бе Виктория Джеймисън, на която единствено се бе осмелил да разкрие тайната на Сивиръс Снейп, ето защо Джеймисън никога не съдеше Снейп както останалите, а винаги намираше повод да замълчи.
Дори и след смъртта на Дъмбълдор Виктория отново не осъди Снейп за това, което бе направил, знаейки, че самият Волдемор е поръчал това кошмарно деяние на Драко Малфой, който не е имал сили да го извърши, ала хитрата Белатрикс Лестранж, или Блек, както я познаваше Джеймисън, се бе предпазила от всякакви тайни вратички, тъй като и тя проявяваше разум и знаеше, че не можеше да се разчита на никой, тъй като и Ордена, и Волдемор, бяха открили предатели в редиците си, ала за щастие на Дъмбълдор, Сивиръс Снейп все още бе на линия, изпълняващ стриктно задълженията си, зададени и от двете страни, балансирайки всичко, въпреки че той бе верен единствено на Албус, и смяташе, че дори и Волдемор да го разкрие, при което наказанието му щеше да е мигновена смърт, разбира се, за него това би било заслужено, спрямо Лили Евънс. Може би именно заради това Виктория Джеймисън вътрешно смяташе, че той е прав, но не го показваше – не желаеше да подклажда огъня на болката, знаейки, че изкаже ли мнението си, не само Сивиръс би го заболяло, ала и нея също. Дали го правеше повече за себе си, или за останалите, не бе въпрос, подлежащ на обсъждане – всеки имаше добри и лоши страни, ала егоизъм бе силна дума, ето защо не бе походяща в случая. Това бяха думи на Албус Дъмбълдор, изказани в нощта, когато Виктория го бе посетила именно заради съмненията си, че нещо “куца” в характера й – тя държеше да бъде добър човек от цялото си сърце и най – малкия признак, че това не се потвърждава по нейно мислене я караха да се тревожи, че “положението” би могло да се влоши и да пренебрегне някой важен детайл в живота си. Дали бе в миналото, настоящето или бъдещето, за нея бе все едно. Случваше се в нейния живот, осъзнаваше се в нейното мислене, реализираше се от сърцето си. Както всеки нормален човек, тя също бе отделила любимите си спомени и преживявания, които бе запечатала надълбоко в сърцето си, където нямаше опасност от забрава или някой да й ги отнеме.

* * * * * *

- Извинявай! – зелените очи я фокусираха, а притеснителни нотки бликаха от тях. Виктория се усмихна, протягайки ръка към момичето.
- Няма за какво. Аз съм Виктория Джеймисън, приятно ми е. – тя пусна една от своите очарователни усмивки, за които майка й често бе казвала, че умеят да разчупват леда, и което си бше вярно; момичето срещу нея сякаш се поотпусна и също протегна ръка.
- Лили Евънс, и аз се радвам да се запознаем!

* * * * *

Запознанството й с Лили Евънс.
Събитие, считано за най – важно в живота й, тъй като Лили бе сякаш мечтаната приятелка, каквато никога не е имала, а сестра й Алис не можеше да бъде това, което бе червенокосата.Бе сякаш пратена от Бога.
* * * * * *

- Виктория Джеймисън, ще се омъжиш ли за мен? – очите му я наблюдаваха с очакване. Тя ахна беззвучно, ала не отговори – това, което направи, бе достатъчно красноречив отговор за него – горещите й устни се впиха в неговите, а ръцете й го обгърнаха, докато неговите я захванаха в здрава прегръдка. .
Потръпна. Взря се в измъченото му, състарено от болките и страховете лице. Ала светлината в очите му си бе същата, той бе красив, снажен и силен. Вдъхваше й кураж, именно заради него си бе наложила да се справи. Защото той бе нейния Рабастиан, бе се изправил срещу Лорда, предпочитайки доброто, което все още имаше шанс, макар и минимален, да победи, и любовта, която имаше щастието да познае.

* * * * *

Нейният любим момент между нея и човека, когото обичаше невероятно много, този, който й бе доказал обичта си, изправяйки се срещу Злото, за да я защити. Именно в този спомен бе най – горещата му прегръдка, която бе получавала някога, именно затова сърцето й гореше, щом кръгът от всичко запазено издигнеше това събитие на върха.
Мъжът, който се бе изправил срещу семейството си, доказвайки, че той също има права, че също може да избира, и че те по никакъв начин не биха могли да променят този факт.
Рабастиан Лестранж.
Мъжът на живота й. На този, и на следващия.
* * * * * *

- Вики, запознай се с Хари!
Очите на Виктория помътняха, докато поемаше малкото бебе, увито в пелени, в ръцете си. Синът на Лили, която бе пожелала именно тя да му бъде кръстница, признавайки й най – голямо доверие.
Малкият Хари Джеймс Потър.
Потър. Виктория винаги се бе усмихвала,щом си помислеше какъв номер бе изиграла Съдбата на Лили, признавайки най – силния коз на Джеймс Потър, който отдавна се прехласваше по нея, ала тя не му имаше доверие, виждайки отношението му към нейния най – добър приятел Сивиръс Снейп – Потър никога не можа да свикне с мисълта, че Евънс и Снейп са били приятели в детството, и приятелството им закрепва години по – късно в Хогуортс. Ала след като Джеймс бе доказал любовта си към Лили, и за учудване на всички, тя я бе приела с лъчезарната си усмивка, нито Виктория, която познаваше приятелката си най – добре, нито някой друг, можеха да се усъмнят в развоя на нещата. Сватба. И съответно деца. Джеймисън знаеше, че мечтата на Лили бе да създаде семейство, тъй като се възхищаваше на родителите си, за техния труд, търпение и любов, с които бяха изградили всичко, което тя помнеше цял живот.
Нещото, което Виктория щеше да помни цял живот, бе детската беззъба усмивка, която Хари й прати, щом тя го пое в ръце. Усети прилив на обич, забелязвайки цвета на очите на Хари.
Зелени, като на Лили.

* * * * *

Първата среща със сина на Лили. Спомен, изпълнен с радостни сълзи и вълнения – знаейки колко много Лили желаеше да има дете, което да й стопля душата в смутните времена, когато тя и Джеймс трябваше да се укриват в дома си в магьосническото селце Годрикс Холоу, без да могат да излизат от него. Виктория знаеше, че Хари бе единственото нещо, заради което се крепяха Лили и Джеймс.
И именно затова бе дала съгласието си да бъде негова кръстница, заедно със Сириус Блек. За да се постараят да дадат на Хари защитата, от която се нуждаеше.
Въпреки че единственото възможно бе сторено от Лили.
* * * * * *

И момента, когато настъпи 2 май, а имнно денят, запомнен с великата битка за Хогуортс, в която бе отмъстено за смъртта на всички загинали през изминалите 20 злощастни години, никой не предчувстваше нито добро, нито зло. Никой не знаеше какво ще се случи, въпреки че двама определени хора имаха план, който да изпълнят стриктно.
Хари Потър, обзет от гняв заради всичко, което бе загубил, бе стимулиран да завърши започнатото от Дъмбълдор и членовете на Ордена, ала най – силното му желание бе да отмъсти за родителите си и Сириус. Хърмаяни Грейнджър и Роналд Уизли, които му бяха верни приятели още откакто бяха започнали първи курс в Хогуортс, знаеха пред какво бе изправен, и, когато той им бе заповядал да не идват с него на последното му пътешествие, като само така се надяваш да успее да опази животите им, те му бяха отказали “задружно”, ала се бяха съгласили да помогнат на останалите в замъка, докато Хари изпълняваше последната заръка на Албус Дъмбълдор, която, може би той щеше да завърши сам, ако Съдбата не се бе намесила, за да предаде щафетата за действи на друг, като прекъсне живота му, оставяйки всичко с ръцете на сина на Лили и Джеймс Потър.
Виктория Джеймисън, която бе наясно с всичко около работата на кръщелника й и Дъмбълдор, подкрепяше тяхната версия и даваше всичко от себе си, за да може замисленото да се реализира. Тя бе поела ролята на майка на Хари след смъртта на родителите му и Сириус Блек, ала сега трябваше да бъде внимателна не само заради него, а и заради детето, което носеше под сърцето си.
Детето на Рабастиан Лестранж.
Колкото и да беше щастлива заради бъдещето си дете, тя не забравяше чувствата си към Хари, който й бе като син, и който трепереше да не я изгуби по своя вина, като положението сега беше по тежко, що се отнасяше за нероденото бебе; нещо, което тя го бе убеждавала стотици пъти, че няма как да се случи, ако бъдат внимателни и разумни във всичко, което вършат. Въпреки че тя показваше вярата си в думите си, виждаше, че на момчето не му беше достатъчно; разбира се, не можеше да му даде достатъчно уверение, тъй като никой не можеше да даде такова.След смъртта на Сириус Блек жената бе осъзнала че Мародерът й бе оставил задачата им, която тя трябваше да довърши – да изпълнй обещанието им към Лили и Джеймс, и да се грижи за Хари, предпазвайки го с цената на живота си; също както Сириус бе направил… Бе загинал, защото се опитваше да спаси синът на приятелите си.
Тя никога нямаше да забрави вечерта, в която бе говорила със Сириус и той й бе казал да преглътне всичко, включително и Рабастиан, заради това, което трябваше да направят, ала не го бе казал, за да я нарани – напротив, Блек отлично осъзнаваше, че това ще бъде достатъчно трудно за нея. Когато бе умрял, Виктория за малко не получи пристъп от гняв към него и Белатрикс Лестранж, съпругата на Рудолфус, защото знаеше, че Волдемор не бе заповядал да убият Сириус Блек напразно – чрез Рабастиан бе узнала, че Лордът бе поискал да се опитат да привлекат Мародера на своя страна.
Разбира се, Белатрикс, колкото и да обичаше господаря си, не бе могла да преглътне гордостта си, за да “моли” братовчед си, “родоотстъпника”, да застане на тяхна страна, ето защо това трябваше да стори Луциус Малфой. Ала нямаше нужда да го правят, защото познаваха Сириус. Всички те. И Добрите, и Лошите. Знаеха, че и с цената на живота си той нямаше да се присъедини към “мръсната сган”, която бе причинила смъртта на много от неговите познати и добри приятели. И точно това отне живота му, ала както Дъмбълдор бе казал на Хари, Сириус бе изразил мнението си ясно, преди да напусне насилствено този свят.

* * * * *

2 май

Битката бе в разгара си – навсякъде се чуваха викове, летяха проклятия, глухите удари на безпомощните тела, падащи на земята отекваха надалеч. Ала един човек не се биеше. Тичаше из коридорите, търсейки нещо, или по – скоро някого. Рабастиан Лестранж се беше появил на стълбищната площадка, а струйка кръв капеше от челото му. Той затърси с отчаян поглед Виктория, ала не я откри и това засили притеснението му. Той бе наясно със състоянието й, защото след като бе казала на Хари, тя беше уведмила и него. Очите му стрелкаха всички територии в полезрението му, ала след като не успя да забележи и частица, която да съвпадне с Виктория, той хукна по страничното стълбище, свивайки към коридора на петия етаж. Погледът му обхождаше стаите, докато една не привлече вниманието му и той влезе, озъртайки се безпомощно. Нямаше я.
- Раб?
Мъжът се обърна, за да види кой го бе повикал. Гласът бе болезнено познат, а на Рабастиан му се струваше, че сънува. Обърна се, очаквайки да разбере, че гласът е бил плод на въображението му, ала уви.
Подпряна на вратата, стоеше Виктория. Той я изпи с поглед – усещаше успокоението, заляло го, когато видя, че е жива и здрава. Вторачи се в корема й, който бе пораснал значително. Приближи се към нея и я улови в прегръдката си. Устните им се сляха, езиците им заиграха огнен танц, радостните хлипове заглушаваха всичко. Стояха насред помещението, щастливи, че са отново заедно, в прегръдките на любимия, ала не можеха да игнорират напълно реалността – битката не бе свършила. Виктория знаеше, че Хари има нужда от нея… Без думи, само с една целувка и ясни очи, в които бе изписано всичко, тя погледна Рабастиан, а след това напусна помещението, повтаряйки си, че свърши ли този кошмар, просъществувал преди 20 години, тя ще бъде отново заедно с човека, когото обича, та бил и той на страната на Злото – само тя, Хари и Дъмбълдор знаеха, че Рабастиан не го бе направил по свое желание и затова не го упрекваха.
Тя слезе по задните стълби, внимателно, за да не я забележи някой. Погледна през пролуката на вратата, зад която бе Входната зала, където се разиграваше кървавата битка. Тя затърси Хари, ала факта, че не го забеляза от мястото си,я притесни; знаеше, че можеше да е навън, ала това не бе достатъчно, за да бъде спокойна, затова се промъкна тихо, молейки се да не я видят смъртожадните, защото тогава нямаше да си прости, ако  загуби едното си дете…
Ала това се случи, напук на всичко и всички. Белатрикс Лестранж, която за нещастие в същия момент бе издирвала Виктория, забелязвайки я, бе нацелила могъщо проклятие към Джеймисън, без капка жалост в сърцето си.
- Няма да се измъкнеш, Джеймисън! Не и този път! – кресна Лестранж, запращайки смъртоносно проклятие, което мина на косъм от жената, а покрай тях профуча червенокоса фигура, мятайки проклятие върху Белатрикс, а след това прегърна закрилнически Виктория, която за миг изпита шок, представяйки си, че това бе Лили…
- Кучко, не посягай на дъщеря ми! – изкрещя Моли Уизли, а Белатрикс се изсмя със зловещия си глас, след което направи огромната грешка да спомене пред червенокосата майка загубата на сина й. – Авада Кедавра! – зеленото на цвят проклятие удари Белатрикс в гърдите, следвано от крясъка на Лорда и ахканията на околните. Най – смелият войн от Черните редици бе паднал и сега Волдемор бе по – уязвим, отколкото си мислеше.
А всъщност, реално погледнато, той вече не притежаваше защитите, които го бяха предпазвали толкова години, през които бе тероризирал магьосници и мъгъли…
След като Хари, Дъмбълдор и още малцина, които бяха псветени в задачата за откриването на хоркруксите, ги бяха премахнали, Лорд Волдемор вече не беше безсмъртен…
Той беше просто Том Риддъл.
И скоро щеше да го разбере, скоро, миг преди смъртта си.
- Вики, добре ли си? – до ушите на Виктория долетя гласът на Джини Уизли. Значи не бе Лили. Жената се отърси от транса, избивайки гледката на току що убитата Белатрикс Лестранж от главата си.
- Добре съм, малката. Благодаря ти, но не се излагай повече на опасност! – изсъска Виктория, а след това притисна Джини до себе си. – Къде е Хари?! – прошепна й тя.
- Там! – Джини посочи право напред, а уплахата в очите й сепна Виктория и тя погледна право към центъра на залата, където в този момент Хари вървеше към своя най – голям враг, ала никой не го бе забелязал още.
- Господи! Скрий се! – тя целуна червенокоската по челото, а след това с бърза крачка настигна Хари и го обърна към себе си. – Какво правиш?!
- Планът ни успя. Той мисли, че съм мъртъв. – усмихна се леко момчето, а жената въздъхна – не бе забравила планът на Хари, на който с мъка се бе съгласила.
По – рано, когато Волдемор бе предложил на Хари да се предаде сам, прекратявайки всички убийства, като отиде в Забранената гора, момчето бе измислило своя план, чрез който можеше да изпързаля Лорда -  знаеше, че е последния хоркрукс, и приложи ли му Авада Кедавра, Том Ридъл щеше да унищожи частицата от душата си, живяла у Избрания вече 17 години.
- Но беше опасно. – рече тя.
- Вик, всичко ще бъде наред. Той не може да ми навреди. – момчето я хвана за раменете, карайки я да го погледне в очите. Тя знаеше, че той е прав, но се боеше да не би маневрите, които бяха приложили на Черния Лорд, да се обърнат срещу тях. Хари множество пъти я бе убеждавал, че това няма как да стане, защото преструвките и лъжите на Волдемор, с които бе живял толкова години, щяха да се обърнат срещу него, не срещу тях. Техните маневри всъщност бяха пропуски на Лорда.
Жената го прегърна, след което двамата се насочиха към центъра, където беше Волдемор. Видяха всички, които бехя оцелели – Моли Уизли, Бил Уизли, Фльор… Рабастиан Лестранж…
Виждайки Хари Потър, Лордът изкрещя силно, разбирайки, че е бил измамен, жертва на собствените си опити да надхитри Смъртта. Кръгът от хора се затвори зад тях, оставяйки ги в центъра с врагът, по – уязвим от всякога…

* * * * *

Всички се бяха смълчани, очакващи най – лошото…
- Няма да ни нараниш. Няма да го позволя. – едната ръка на Виктория се обви около врата на Хари, а другата инстинктивно плъзна около корема си, в който се зарадждаше нов живот.
- Не можеш, момиченце. – Рабастиан потръпна от студенината в гласа на Лорда, с която бе отговорил на Виктория. Тя обаче не помръдна и със сантиметър. – Жестоко се лъжете, госпожице Джеймисън… Не можете.
- Може би тя не може, но аз мога.
В залата прокънтя силен глас, изричащ заветните думи.
- Авада Кедавра!
Имаше победител.

С.Д.